chapter_seventeen

Глава Седемнадесета

Върни ме на Шестнадесета Глава

Чашата се отскубна от изтръпналите пръсти на принцесата и се хвърли към гибелта си. Удари дялания камък с пукот и се пръсна на десетки парченца, заливайки върховете на ботушите ѝ с изстинало кафе. Кхалдимир я измери с осъдителен поглед, но можеше да усети, че всички са впили очите си в него – до един с объркване.

– Какви ги говориш? – прошепна Неса, а гласът ѝ беше чужд, глух и студен в надвисналата тишина. Усещаше страните си да горят от тихия бяс, който беше нахлул във вените ѝ и давеше дробовете ѝ. – Как така ще се върне с теб? Не мога да тръгна без Ран, татко!

– Ще тръгнеш!

Кралят удари с юмрук по масата и принцесата остъпи, все едно я беше зашлевил. Тя поклати глава невярващо и потърси подкрепата на елфа, но Ран беше забил поглед във върховете на обувките си, блед като платно. Разбира се, Неса му беше дала титлата на върховен майстер без много церемонии и официалности, но за да изпълнява клетвата, нямаше нужда от фанфари. Той трябваше да се подчинява на краля. Ако възразеше на баща ѝ сега, поведението му щеше да бъде разтълкувано като измяна. А Кхалдимир очевидно го искаше покрай себе си, като нищо можеше да заповяда да бъде окован и отведен. Но въпреки всичко, Неса не разбираше.

– Как е възможно?! – избухна жената и размаха ръце, а натрошената чаша изхрущя под обущата ѝ, когато пристъпи към краля. – Досега обясняваше как не можеш да се довериш на тези мъже, а изведнъж ме пращаш с тях без нито един довереник! Ума ли си изгуби?!

– Мери си приказките, дете! – ревна Кхалдимир. – Може да съм ти баща, но съм и твой крал и ще се подчиняваш на заповедите ми! Моите правила, моите условия, моите заповеди.

– Това е пълно безумие! – разтресе се Неса и на свой ред удари с длан по бюрото, при което кралят надвисна над нея, прекипял от ярост. – Как очакваш да тръгна без някой, на когото мога да се доверя напълно?!

– Тогава не тръгвай! Но елфът се връща с мен в Авитерна. Някои решения касаят повече от собственото ни удобство. Време е да го проумееш, достатъчно своеволно се държа.

Дробовете ѝ пламнаха, когато си пое дъх, за да избълва протеста си срещу краля, но беше прекъсната от яростно думкане. В кабинета на херцога нахлу младеж в ливреята на Висок Страж, а в ръцете му се гушеше гълъб със синьо оперение – вестител. Момчето пребледня и се закова на прага, неподготвен за яростните погледи на краля и дъщеря му. Поклони се едва-едва, треперещ целия, и избълва няколко приветствия и извинения, преди Майкъл да скочи на крака и да го заслони с тяло.

– Какво е това? – запита херцогът, докато поемаше животинката.

– Пристигна току що, дойдох веднага при вас. Носи печата на Потира – запъхтяно отвърна младежът. – По перата му има кръв, милорд.

Въпреки че го прошепна почти без думи, всички чуха вестта. Майкъл погали крилата и видя кървавите следи, които бяха засъхнали до мръсно кафяво и върху навитото на роцле миниатюрно листче пергамент.

– Свободен си – рече херцогът, след като взе вестта и върна птицата в ръцете на младежа.

Майкъл го изчака да излезе, за да отвори посланието. Печатът едва се различаваше, положен в студен восък, някой наистина беше бързал, за да изпрати гълъба. Мъжът си пое дъх и зачете разкривения почерк. Съкращенията и засъхналата кръв правеха почти невъзможно разчитането му, но основната идея беше ясна.

Херцогът се приближи несигурно до Кхалдимир и подаде съобщението, но кралят само го изгледа презрително. Лорд Еледар посегна и взе листа от треперещата ръка на младия мъж. Кръвта напълно бе напуснала лицето му и Майкъл изглеждаше сякаш е на път да припадне. Подпря се с юмрук върху бюрото, свел глава и вторачен невиждащо, объркан и тревожен, в сгънатата карта.

– Снежен Потир и Дермен са били нападнати – равно рече военачалникът и погледна краля многозначително. – Към Висок Страж са тръгнали три хиляди бежанци, пазени от по-малко от триста войници. Гарнизонът на Дермен е бил унищожен. Ако съдя по състоянието на посланието, вестта е пратена от Снежен Потир насред битка.

Очите на краля блеснаха и той скръцна със зъби.

– Брат ми?

Не би се изненадал. Предателското копеле го нямаше на изток, от месеци не се беше появявал в битка, а следите му бяха практически неуловими. Но Еледар поклати глава и подаде пергамента разтворен, а показалецът му сочеше една конкретна дума, изписана най-ясно от всички останали. Сякаш, който беше пратил вестта, е искал да бъде сигурен, че ще разберат предупреждението му.

Йег.

– Не е възможно – продума кралят, когато най-сетне осмисли прочетеното. – Не са прехвърляли планината от повече от хиляда години. Защо сега?

– Какво става? – поинтересуваха се Неса и Ран, видимо разтревожени от внезапния смут, обзел краля и херцога. – Кой ги е нападнал?

– Ваше величество. – Николас, който досега беше запазил спокойствието си, предпазливо пристъпи към краля и протегна ръка към съобщението. – Може ли?

На никого не убягна фактът, че Кхалдимир първо погледна към военачалника си, а лорд Еледар кимна едва забележимо. Принцесата усети, че червата ѝ отново завират – очевидно нямаше и капка доверие на горянина, но все пак щеше да я пусне с него и без Ран!

Николас взе листа и дълбока бръчка разполови челото му. Неса не издържа и за един удар на сърцето се озова до горянина, загледана в написаното.

Те идат – прошепна жената, спомнила си предупреждението на две невъзможни същества.

Кралят я изгледа неразбиращо, когато дъщеря му вдигна трепереща длан, за да прикрие устата си, а примерът му последваха херцогът и капитан Селдара.

– Знаете ли нещо за това нападение?

Бледа като първи сняг, Неса поклати глава, неспособна да изрече думите, заседнали като топка в гърлото ѝ. Горянинът, обаче, нямаше такива скрупули.

– Твърде скоро, но не и неочаквано – рече той, докато връщаше листчето на лорд Еледар. – Йег емберек са остатък от нашия свят, също като ердеите. Но ако горските съседи на херцога са миролюбиви и избягват човешкия свят, йегерите копнеят за своя. Когато божества и чудовища са властвали, защото те не са били различни. Били си правилни.

– Какви ги плещиш, изменнико?

– Ваше величество, йегерите са вестители на завръщането. Има едно документирано тяхно нашествие, но всъщност са две. Второто е това, за което знаете – когато Алменара е била унищожена преди хилядолетие. Първото – когато Еленсар беше убит. Преди две хиляди години. Те идват, когато кръвта на Еленсар или брънките на затвора му са най-слаби. Преди две хиляди години смъртта му им даде шанс да унищожат пътя към сентинелите. Което щеше да доведе и до рухването на защитите.

– Какво ги е спряло?

– Затворът на господарите им. Останаха без подкрепа. Пръснаха се на вятъра и се скриха далеч на север, много отвъд Превала.

– А Алменара? Защо нападнаха тогава?

– Пламтяща зараза мореше земите на хора и елфи тогава. Защо да не поведеш война, когато врагът ти е обезкървен от болест? Особено при реален шанс кралят и семейството му да умрат от тази болест? Единствено съюзът с Алендриал и Емирската империя предотврати най-лошото. Но на каква цена? Стотици хиляди жертви и безвъзвратната загуба на перлата в Еленсарската корона.

– А сега първата линия на отбрана, изградена от самия Еленсар, е паднала – промълви Неса, разсеяно потривайки пръстена върху показалеца си. – И те идат.

Горянинът кимна съчувствено и понечи да сложи ръка на рамото на принцесата, но вместо това сви юмрук. Знаеше, че подобен жест няма да бъде приет радушно от краля.

– Какво означава това, магьоснико?

Николас вдигна изненадано вежда. Може би за първи път кралят не се обръщаше към него с думите изменник или предател. Може би все още имаше шанс да извоюва обратно доверието, което знаеше, че заслужава. За доброто на Неса.

– Сентинелите даряват на принцесата символите, с които ги е обвързал Еленсар. Последните фрагменти от императора. Последните чисти остатъци от кръвта му – обясни Николас, стараейки се да звучи колкото се може по-ясно. – Когато тя асимилира всички, ще се превърне в най-кристалното ехо на императора, ще може да седне на трона му и да изкове нов затвор за убийците му. Но междувременно ще е сринала всички защити, сентинелите ще са погинали, защото им е бил отнет заветът на Еленсар.

– И ако Неса умре, преди да изкове нов затвор… – едва изрече Ран.

– Всичко ще приключи там и тогава. Дори и да се е родил друг наследник, вече няма да има какво да ги спре, защото няма да има завет, нито гиганти. Равнините, които изградих за тях, ще се сринат под напора и ожесточението на чакащите в сянка. Но принцесата няма причина да се бои от йегерите. Поне не и сега.

– Какво искаш да кажеш? – запита кралят.

– Да, те идат. Ще колят и опустошават по пътя си, но ще следват наследницата като покровител. Ще разсипят земите, които прекосяват, но няма да я наранят. Някои сигурно биха ѝ помогнали дори, ако я докопат, особено отвъд Превала – обясни горянинът и Кхалдимир осъзна какво му се казва.

– Само за да я убият, когато най-после извърви пътя си.

– Ваше величество! – гръмна гласът на Майкъл в лепкавата тишина, настъпила след последните думи на краля. Младият мъж все още беше блед като призрак, но тревогата за хората му бе успяла да възвърне част от живота във вените му. – Трябва незабавно да подготвим Висок Страж за евакуация, която да започне дори преди да са пристигнали бежанците. Ако орда йегери се е насочила насам, от цитаделата няма да остане камък върху камък. А ако ни заварят тук, от нас ще остане само прах и пепел.

– Херцог Толгард, вие ще напуснете цитаделата преди падането на нощта – отвърна ледено кралят, хвърляйки изпепеляващ поглед на мъжа. – Както вече разпоредих! – Майкъл отвори уста да възрази, разтресен от пристъп на гняв. Не можеше да допусне да изостави хората си в такъв момент, но Кхалдимир вече говореше, когато херцогът най-после успя да смекчи възражението в ума си. – Капитан Селдара, сберете сержантите си още сега и ги представете на лорд Еледар. Искам да ги закълнете в безусловно подчинение пред военачалника ми във ваше отсъствие. Лично ще организираме евакуацията на херцогството с помощта на лейди Олена и започваме веднага. Майстер Ран!

Елфът само дето не проби дупка в тавана на кабинета от изненада, когато кралят изрева името му с грохота на свлачище в гласа си. Ран сковано отдаде чест и потисна желанието си да погледне към Неса за окуражително кимване. Но дори и да го беше направил, тя гледаше втренчено пръстена на ръката си и надали щеше да го забележи.

– Ваше величество?

– Придружи лорд Еледар и капитан Селдара на срещата им с ротните командири. Съставете план за действие и прецени дали магията ти може да е от полза. Докато той е тук – ръката му посочи вяло към Николас, – консултирай се и с него, ако трябва. Имате броени часове преди залез слънце. Искам организацията да е започнала заедно с отпътуването на дъщеря ми. Свободни сте!

Рязкото махване на краля подейства като ритник на тримата мъже. Дори Еледар, с когото бяха като братя, усети жилото на камшика в гласа на Кхалдимир.

Поколебал се за миг, Ран сложи ръка на рамото на Неса с неизречено извинение, пърхащо като леден дъх върху устните му, но тя дори не вдигна глава, за да го изпроводи. А гвардеецът плахо погледна към Майкъл, надявайки се горещо, че безмълвното му подчинение пред Еленсарския владетел няма да бъде прието с горчива обида. При всички други обстоятелства, Селдара би искал да вярва, че ще скочи в защита на херцога си. Но това бяха обстоятелства, които можеха да костват живота на десетки хиляди, ако дори една брънка по веригата се скъсаше. Отиваха на война със заплаха, по-чудовищна и от най-развинтените детски кошмари.

– Кралю, моля ви – процеди херцогът през стиснати зъби, когато тримата мъже излязоха, далеч не толкова умоляващо и смирено, колкото се бе надявал. – Позволете да остана, поне докато физическата евакуация започне. Не мога да тръгна и да изоставя талегардите… Сестра си…

– Милорд! – за пореден път го сряза кралят, но този път изопнатите черти на лицето му подсказваха, че няма да позволи на още едно възражение да мине безнаказано. – Вашите талегарди са моите кхалдимири. Аз може и да нямам причини да ви се доверя, но вие не сте имали повод да изгубите своето доверие в мен. Това са вашите хора, но и моят народ, моите поданици. И аз ще се погрижа за тях, както един крал трябва да го стори. Не заради вас, заради тях. Моят дълг е към тях, вашият – към мен. Не го забравяйте в лицето на всяка заплаха.

Тихият хленч, издаден от Неса, прекъсна спора им. Принцесата се беше превила, опряла длани върху гладката повърхност на бюрото. Дървото беше студено под горещите ѝ потни длани. Цялата се беше зачервила и раменете ѝ леко потрепваха, все едно свирепа треска бе завладяла тялото ѝ.

– Дъще, какво има?

– Може би, ако останем… – промълви жената. – Ако получат каквото искат, няма да наранят никого. Те идат за мен… И заради мен.

– Не говори глупости, момиче!

– Но, татко…

Студените пръсти на Николас се впиха в рамото ѝ и палецът му потъна под ключицата ѝ. Неса извърна глава с объркване и видя устните му да се раздвижват. В следващата секунда тялото ѝ беше завладяно от жужащата искра на магията му, която плъзна стремително по вените ѝ и избухна някъде зад очите ѝ. Принцесата осъзна, сякаш извън кожата си, че колената ѝ се подгъват, омекнали като вътрешността на току що изпечен хляб. Опита се да каже нещо, докато политаше към пода, но езикът ѝ беше изтръпнал. Мрак плъзна в ъгълчетата на очите ѝ и последното, което усети преди да изгуби съзнание, беше нечия силна ръка да я подхваща през кръста.

***

Пръстта хрущеше под подкованите ботуши на лорд Еледар и капитан Селдара. Ран пристъпваше безшумно подире им, а главата му тежеше от мрачни мисли. Какво разбираше той от сражения, не можеше да бъде от помощ дори на Неса, макар и заради заповедите на краля. Как се предполагаше да е полезен за евакуацията на Висок Страж?

Вървяха по спираловидните улици на херцогството, а хората, тръгнали по свои си дела и нищо неподозиращи за надвисналата опасност, отскачаха от пътя им и се кланяха отсечено. Гвардеецът беше пратил вестоносци към казармите, за да ги очакват, когато пристигнат. Няколко тръгнаха и към гарнизоните на север и на юг от Висок Страж. Северняците биваха приканвани да организират редиците си в очакване на слизащите от Потира и Дермен бежанци, и да тръгнат към цитаделата щом се сберат, а южняците – да заобиколят Дълбоки Лес от юг и да се насочат директно към Авитерна.

Казармите се намираха под стените на Висок Страж.

– Каква е числеността на херцогството, капитане? – запита военачалникът, докато вървяха с отсечена крачка към една от тях.

Пред една от тях беше настъпила суматоха, мъже и жени влизаха и излизаха непрекъснато.

– Западната гвардия наброява петнадесет хиляди души, а цивилните са три пъти по толкова – отговори Селдара.

Еледар изсумтя. Твърде много дни щяха да им са необходими, за да организират евакуацията на такова множество. Армията на зверовете сигурно щеше да слезе от хълмовете на планината още преди да са тръгнали.

Сградата, в която влязоха, се състоеше от една стая, в чийто център се разполагаше кръгла маса, зарита от карти. Беше ниска и тясна, но добре осветена. Посрещна ги палитра от угрижени лица – десетимата старши сержанти на гвардията бяха тук, с тридесет от ротните командири на територията на крепостта. Всички бяха облекли части от униформите си, само двама-трима бяха успели да се пъхнат в целите. Отдадоха чест като един, когато Селдара се люшна в светлината на фенерите.

Топло чувство се разля в гърдите му. Орван се гордееше с мъжете и жените под свое командване. Всички бяха отлични бойци, дисциплинирани и верни до гроб. Не ги беше повеждал в сражение на живот и смърт, каквото ги очакваше, но знаеше, че може да разчита на тяхната смелост и самоотверженост. От тази мисъл му загорча, защото сега му предстоеше да ги изостави. Да изостави същите онези мъже и жени, които му бяха дали поста на капитан на гвардията, признавайки го за по-добър от всички тях, дори от по-възрастните и по-умелите. Мъжът се зачуди дали това наистина е вярно, след като дори не опита да се опълчи на решението на краля.

Гвардейците отдадоха чест втори път, когато зад капитана изникна фигурата на Олена. Изглеждаше притеснена и напрегната. Селдара ѝ се поклони леко преди да заговори.

– Над Висок Страж е надвиснала свирепа опасност – започна без предисловия и няколко вежди подскочиха по челата на собствениците им. – От север се спуска орда йегери. Не знаем колко са на брой, нито какво е въоръжението им. Но знаем, че идват и няма да проявят милост. – замълча и плъзна поглед по лицата на подчинените си. Всички бяха изопнати в напрегнати маски, дори най-старите сред тези мъже и жени не бяха виждали йегер. Но никой не трепна и не продума. Капитанът им говореше. – Премазали са Дермен. Вестта за нападението пристигна преди малко, пратена от Снежен Потир. Вероятно и те са били прегазени от врага. Насам са се насочили три хиляди окаяни души, които се надяват тук да бъдат защитени.

Бяха разменени няколко кимвания и тревожни погледи. Всички в тази зала знаеха, че не могат да удържат такова нашествие зад стените на Висок Страж. Вражеска армия би се огънала под напора на лютивото и непостоянно време в залива, но йег емберек? Това бяха зверове, които не познаваха ни студ, ни страх. Навестяваха кошмарите на всеки войник, молещ се да загине под острие, държано в човешка ръка, а не в тази на йег. Легендите бяха изрисували с ужасяващи краски този невиждан и непознат враг.

– Висок Страж трябва да бъде евакуиран. – разбиращи кимания последваха думите му. – Първият Меч на кралството е сред нас, за да ни помогне с тази цел. Кралят е тук, за да ни води.

Когато Еледар показа лицето си в светлината на близкия фенер, беше посрещнат от нервно шушукане и мърморене. Въпреки това гвардейците намериха достатъчно хладнокръвие да отдадат чест. Но беше ясно, че всички се питат какво правят кралят и военачалникът му тук. Вестта за появата на Кхалдимир явно не беше достигнала до всички.

– Аз няма да ви държа речи – каза Еледар и сложи ръка на рамото на Орван. – Вярвам, че капитан Селдара ръководи най-смелите мъже и жени, които западът може да предложи. Знам, че ще следвате и изпълнявате заповедите ми достойно.

Пак онова бездиханно мълвене. Орван усещаше напрежението на сержантите си в собствените си кости. Някои познаваха Тарак Еледар, знаеха, че е най-умелият и смел боец на Еленсарите. Но това нямаше да е достатъчно, за да превият хората му коляно пред него и да загърбят напътствията на собствения си капитан. Но Орван нямаше да е тук. Колебание нямаше да има.

– Орван? – огромните очи на Олена го погледнаха с почуда, когато момичето го обърна към себе си. Тя, както винаги, не отдаваше значение на титлите и йерархията. – Защо звучи така сякаш ти няма да си тук?

– Капитан Селдара е натоварен с изпълнението на кралско поръчение – намеси се лорд Еледар и се прокашля, обхождайки с очи реакцията на присъстващите командири. Очаквано, нямаше развълнувани от новината, а сестрата на херцога сгърчи лице в шок. – Аз ще съм този, който ще поведе народа на запада към безопасност и ще посрещне врага редом с краля и западната гвардия.

Отведи ме на Осемнадесета Глава

Advertisements

Ти какво ще кажеш, читателю...

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s