chapter_sixteen

Глава Шестнадесета

Върни ме на Петнадесета Глава

Нощта се изтърколи неусетно. Кралят и дъщеря му прекараха часове в разговори, старателно избягвайки да се карат заради възгледите си. Неса беше заспала, положила глава на рамото му, както когато беше малка. С изненада установи, че се буди в собствената си стая, а среднощните събития ѝ бяха като в мъгла. Сякаш конфронтациите се бяха състояли преди години.

Измъкна се от леглото и със задоволство откри, че крайниците ѝ вече не се опитват да се откачат от ставите си и да я зарежат, пръскайки се на вятъра. Точно докато се обличаше, на вратата ѝ почука безименният паж, който се мотаеше наоколо, и ѝ съобщи, че я очакват в личния кабинет на херцога. Неса преглътна, а в ума ѝ се подгониха всевъзможни картини на това, което ще завари там. Не една или две включваха разсипаните вътрешности на Майкъл и горянина, но принцесата вярваше, че те са просто плод на измореното ѝ съзнание и необуздано въображение.

Както и очакваше, атмосферата в кабинета на херцога беше траурна, но не и неразумно напоена с трупове. Екзекуцията и на двамата явно беше отложена за неопределено време. Майкъл и Николас седяха на очевидно най-неудобните столове в цялото кралство, точно срещу краля. Горянинът изглеждаше много по-добре, отколкото предната нощ. Разделяше ги бюрото на херцога, зад което се беше настанил Кхалдимир, опънал карта и смръщен като буреносен облак. Над рамото му, изпънат като струна, надничаше лорд Еледар, поне когато не беше зает да измерва с поглед капитана на западната гвардия. Принцесата предвкусваше задаващите се разпри по отношение на маршрута им.

Баща ѝ вдигна поглед само за миг, когато тя влезе. Застанал мирно до вратата, капитан Селдара ѝ кимна и тактично я насочи към елфа. Докато го подминаваш, принцесата си помисли, че този човек ще умре не от меч или магия, а от обикновено безсъние. Толкова дълбоки и тъмни бяха сенките под очите на гвардееца. Тя предположи, че цяла нощ е бдял зорко кралската стража на баща ѝ да не създава напрежение в казармите, след като толкова демонстративно бяха заявили поста си, нахлувайки не само на територията на херцогството, но и в самата цитадела, без да позволят дори да бъдат забавени. Войниците на Селдара сигурно се чувстваха непривично разигравани.

Ран стоеше до прозореца и се опитваше да прилича на стенно украшение. Беше ли ги гълчал кралят или студеното му мълчание ги караше да се боят повече, за Неса така и не стана ясно. Принцесата с нервно вълнение си наля кафе от подходящо разположена кана и отпи нетърпеливо от тръпчивата напитка. Опитваше се да прочете нещо, каквото и да е по лицата на участващите в тази странна и сюрреалистична среща, но на тях беше изписано само напрежение. Каквото и да си бяха казали преди да се появи, щеше да си остане тайна.

Картата изшумоля, когато кралят я прегъна на две, приковавайки вниманието и изсмуквайки въздуха от стаята.

– И как смятате да прекосите Сухото море?

Майкъл се напрегна в стола си.

– На кораб.

– Поправете ме, ако греша, милорд, но там не плават ли единствено емирски капери, чоплещи достойнството си едни на други? А, и пясъчни корсари, които от време на време им свиват платната и понякога търгуват с Еленсар и Алендриал, за да можем ние дипломатично да чоплим достойнството на Империята?

Бледата кожа по врата на херцога се обагри с руменина, докато кимаше сковано.

– Защо не си спестите труда и направо не пратите гълъб до Ал Барудин, предупреждавайки го да ви очаква? – скръцна със зъби Кхалдимир и нетърпеливо забарабани с пръсти по бюрото.

– Ако излезем във Валирския океан по това време на годината, ще ни потопи буря. Или ще се издавим в Плитчините на Зъбера. Или и двете едновременно! – избълва Майкъл и по някаква причина не успя да обуздае езика си навреме. – Бедстващ кралски кораб във водите западно от Азарин ще изпрати дори по-красноречиво послание. Да не говорим, че пътят е с две седмици по-дълъг!

– А да ви превозят пясъчни корсари е по-безопасно?

– Смятате ги за отрепки, но те са едва ли не родени сред пясъците на Сухото море. Имат опит и познават всеки път, който може да ни доближи до бреговете на Азарин незабелязано – настоя херцогът.

Неса видя как капитан Селдара почервенява от напрежението. Идеше му да награби лорда си и да го зашлеви заради липсата на обноски. Принцесата също беше виждала тази непринудена от етикета страна на Майкъл, но не смяташе, че кралят ще я оцени по достойнство. Личеше си в дълбоката бръчка, разполовила челото му.

– Благодарение на пясъчните корсари успях да вляза в емирството и да го напусна незабелязано, докато шайките на Ал Барудин вършееха за хора от кралството. – и в настъпилата тишина, тежка като вкиснало мляко в гладна сутрин, херцогът се усети. – Ваше величество.

Руменината на праведния гняв беше плъзнала и по страните на краля. Кхалдимир се приведе напред, а очите му заблестяха заплашително. Когато ирисите ти са с цвят на кехлибар, това присвяткване е изключително лесно за постигане. Мечешката му осанка се беше напрегнала и никой в стаята не се съмняваше, че ако му кипне, бюрото под лактите му ще се катурне като пухена възглавница.

Когато лорд Еледар постави ръка на рамото му, кралят трепна едва забележимо. Не откъсна свирепия си поглед от Майкъл, но не продължи и с плана да го разкъса. Упрекна се мислено, задето поданиците му си мислеха, че е техен равен, а не крал, и си напомни да отсече повечко глави за назидание, ако му се отдадеше възможност. Тогава малки плъхове като херцога на Висок Страж нямаше да си позволяват да говорят толкова свободно без позволението му.

– Ваше величество – започна Мечът и Кхалдимир се отпусна назад в креслото, хвърляйки мимолетен поглед към военачалника си. – Въпреки очевидно нецивилизования начин, по който херцог Толгард представя нещата, той е прав. – мъжът тактично замълча, изчаквайки Кхалдимир да му даде знак, че може да продължи. – По вода няма да могат да се вмъкнат незабелязано, Ал Барудин зорко бди над бреговете си, откакто търговските ни взаимоотношения бяха… наранени.

Неса изстина, а баща ѝ я стрелна с мръсен поглед. Тя беше причината тези търговски взаимоотношения да се вмиришат. Или по-скоро отказът да сключи брак с Ал Барудин. За никого не беше тайна. Но и всички знаеха, че кралят ѝ е позволил сама да вземе това решение. Ако Кхалдимир нямаше нищо против да даде единствената си дъщеря на онзи пясъчен плъх, не трябваше да ѝ позволява сама да даде отговор. Затова принцесата му върна мръсния поглед.

– От друга страна, всеизвестно е, че корсарите акостират рядко. Капитаните стъпват по нашите брегове най-много веднъж в месеца. Южните ни постове не са виждали някои от пиратските лордове по-дълго от това.

– И как липсата им на график ги прави безопасни, Еледар? – раздразнено запита кралят, въпреки че знаеше, че ще трябва да се съгласи. Наистина не съществуваше по-сигурен вариант.

– Няма да могат да ги причакат и прихванат. А и принцесата ще пътува инкогнито. Дори и да имат начин да сигнализират до бреговете на Азарин, ако не знаят кой пътува с тях, няма да имат причина – обясни рицарят.

На Неса ѝ идеше да се хвърли и да разцелува обветреното му лице. Дори майка ѝ не успяваше да накара краля да види разумния път така, както го правеше лорд Еледар. С лекота и такт, непривични за повечето рицари на баща ѝ, военачалникът сигурно беше най-дипломатичната фигура в кралството. Наистина причудливо за човек, който цял живот е въртял меча и произхожда от дълга линия военни.

– Освен това, пясъчните корсари ценят повече от всичко живия си товар. Тяхната изолация в Сухото море превръща парите в непотребни. Надали биха предали принцесата на Ал Барудин дори срещу теглото ѝ в злато.

– Това са само догадки – възрази кралят. – Като нищо биха я разменили за нещо физическо, щом парите им са непотребни. И с нас търгуват на бартер.

Лорд Еледар кимна, приел поражението си с достойнство, и скръсти ръце зад гърба си. Неса усещаше, че се натикват в нова задънена улица. Херцогът също изглеждаше победен. Не можеше да обори довода на Кхалдимир. Точно защото бе пътувал сред пясъчните корсари, можеше да потвърди, че тях ги изгаря друга алчност, която торба със злато не би била способна да потуши.

Кралят плъзна погледа си по всички в стаята и ги изненада, когато го спря върху Николас.

– Ти имаш ли да кажеш нещо, изменнико?

Горянинът вдигна предизвикателен поглед и не се посвени да го прикове в краля.

– Само, че не бих допуснал подобна размяна да се осъществи.

Безсрамното му спокойствие предизвика досаден сърбеж зад очите на Кхалдимир. Този мъж някога го бе посъветвал да убие собствената си дъщеря. Дори сам бе предложил услугите си, за да отмени краля в това низко деяние. Червата му кипяха от омраза само от присъствието на магьосника, а всяка отронена реплика спускаше червен воал пред взора му. Онзи стоеше невъзмутимо пред него, все едно това бе най-нормалното нещо на света. Кхалдимир се беше заканил, че ако отново го види в земите си, ще го освободи от товара на главата му. Но същата тази дъщеря, чиято съдба някога зависеше от острието на кама заради магьосника, се вживяваше в ролята на жив щит.

Дано проявеното търпение не ми се отплати впоследствие, както досега, помисли си кралят и опита да прогони натрапчивите убийствени мисли с махването на ръка.

– Да приемем, че някак успеете да се вмъкнете живи и незабелязани в Азарин. После какво?

Херцогът вдигна ръка и посочи към дебел том, обвързан с кожа, който кралят разлисти. Съдържаше сметки, описания на сделки и дори покупката на имот.

– Докато бях в Азарин, се представях за член на кралската търговска гилдия, ваше величество – обясни младият мъж, опитвайки със съмнителен успех да звучи по-учтиво. – След налагането на ограниченията, нелегалната търговия започна да цъфти. Разполагам с личен апартамент в една от най-знаменитите странноприемници на столицата и за времето, прекарано в емирството, успях да си изградя приличен статус. Не би било странно, че се връщам с баща си, за да му покажа как продължавам делото му – той кимна косо към Николас, започвайки да разпределя ролите в легендата им. – Нито пък, че ме придружава младата ми съпруга. Ако позволите, разбира се, ваше величество.

Неса потръпна, осъзнала, че тя е въпросната млада съпруга, а баща ѝ се намръщи, достигнал до същия извод.

– Това сега ли го измислихте, милорд, или го планирате от известно време?

– Простете ми, кралю, но работя с наличните ми ресурси. – Майкъл нервно потри изпотения си врат и зашари наоколо с очи. – Ако вие ме придружавахте по този път, нямаше да ви дам точно тази роля.

Гръмкият смях на лорд Еледар предотврати поредната катастрофа. Режещият поглед на Кхалдимир не успя да пресече веселието му и всички трябваше да го изчакат да се успокои. Мечът тупна господаря си по рамото, все още превивайки се.

– Ако не оцениш дързостта му по достойнство – рече мъжът, хихикайки, – и все пак решиш да го разжалваш, може да го назначиш като придворен шут. Момчето има светло бъдеще в сферата.

Майкъл целият пламна от гняв и срам, но стоически стисна юмруци и задържа езика си зад зъбите. Той нямаше никакво право да проявява каквито и да било претенции, камо ли да възразява на мнението на краля или военачалника му. Или дори на кралските свине, както беше споменал Кхалдимир предната вечер. Беше напълно вярно – благоденствието на сестра му и херцогството зависеха изцяло от благоволението на краля. Но това не означаваше, че не боли.

– Щом се установите в столицата на Азарин, ще трябва да се снабдите с подходящи одежди – рече внезапно кралят, заменяйки веселието и срама с почуда. – От предното си посещение трябва да познавате майстор-шивачът, започнал като плетач на рибарски мрежи, нали така, милорд?

Въпреки че продължаваше да разглежда с пресилен интерес пътническия дневник на херцога, кралят знаеше, че Майкъл е кимнал. При последната им среща, преди да отпътува в изпълнение на сделката им, Кхалдимир му беше дал печата на кралската разузнавателна служба, ако изпадне в беда и се нуждае от помощ. Докато херцог Толгард беше в Азарин и преминаваше и през останалите три емирства, кралят редовно получаваше отчети за местонахождението и дейността му. Беше прозрял измамата за сина на търговеца, още преди да попита Майкъл. Нещо, което младият мъж нямаше нужда да знае.

Кхалдимир въздъхна. Днешната младеж нямаше никакво въображение. Но ефективността на един план не зависеше само от изобретателността. Оставаше въпросът колко ефективен е наистина този план.

– Предполагам, че след това ще се присъедините към някой от търговските кервани?

Майкъл отново кимна.

– Месец по Пътят на Стъклото – рече той. – Това е единственият безопасен начин да прекосим Империята и да стигнем Тер Унтер без да привлечем нежелано внимание. Знаете, ваше величество, че керваните се пазят от казарите на емира, от чието васалство тръгва керванът. Това гарантира постоянна охрана и също така изключва възможността за подмолност от страна на съседите.

Неса само беше чела за легендарните казари на Империята, елитните бойци на четиримата владетели. Когато придружаваха гостуващи на кралството емири, обикновено ги разквартируваха далеч от Вечния Град, затова и досега не беше виждала тези страховити пясъчни воини. Твърдеше се, че са мъже и жени, изтръгнати от люлката, подхвърлени пред стъпалата на казармите или поробени. Но всички тренирани в пламък и с меч, дресирани да са верни като кучета на ръката, която ги храни. Ако се появеше конкурентна ръка, просто я отхапваха без да им мигне окото и довличаха трупа пред трона на своя емир.

Не беше тайна, че мирът между четиримата емири на Империята е крехък. Капери воюваха в Сухото море с откритата благословия на всеки от тях. Затова и керваните се придружаваха само от казарите на емира, от чиито земи са тръгнали. Подмяната на ескорта можеше да даде твърде удобни възможности за посегателства. А търговията беше основната движеща сила на Империята, както извън, така и вътре в нея, и трябваше да остане неприкосновена.

– Два месеца, за да се доберете до далечния юг – започна замислено кралят, предъвквайки всевъзможните начини, по които този план можеше да се обърка. – Два месеца, в които ще ви превозват пясъчни корсари, ще преминете през земите на Ал Барудин и ще бъдете ескортирани от личната му военна единица през териториите на останалите трима владетели на Империята. Два месеца, в които всеки един от вас може да бъде пленен или убит.

– Простете ми, но това са два месеца, които преживях. И в двете посоки. – Майкъл положи неимоверни усилия да притъпи нетърпението в гласа си. Въпреки че самият той беше живото доказателство, че планът е способен да успее, кралят продължаваше да оставя сянката на баща му да мрачи възможността да се справят. – Може да нямате доверие на мен, ваше величество, но не бива да подлагате на съмнение компетенциите на собствената ви разузнавателна мрежа.

Кралят въздъхна и се отпусна назад, потривайки уморено очи. Образът на Ал Барудин, сложил ръка върху дъщеря му, отказваше да избледнее от съзнанието му.

– А след това? Ами Барудастан и Кардастан, и десетките други по-малки и по-големи кралства и държавици на изток, които ви очакват отвъд Елфическото Копие? Как ще се промъкнете под взора на техните крале? Разузнавателната ми мрежа не може да прави чудеса в толкова размирни региони.

– Няма и да има нужда, ваше величество. – личеше си, че Майкъл събира кураж с всяка следваща дума. Принцесата също изпитваше трепетно вълнение, макар и много неща да не ѝ бяха ясни все още. Баща ѝ беше на път да позволи отпътуването им, можеше да го прочете върху скованата маска на недоволство, която си беше сложил. – Ще поемем по вода, обратно на север по Елфическото Копие, чак до вътрешните морета на Алендриал.

Елфическото Копие представляваше пролив, широк няколко километра и дълъг близо девет хиляди. Той свързваше седемте вътрешни морета на Алендриал с Елдирския океан и беше основен търговски маршрут между кралството на елфите и Империята на емирите. Прикритието им щеше да изисква да се качат на търговски кораб, газещ дълбоко и с пръскащ се от стоки търбух. Неса не разбираше от мореплаване, но перспективата да прекарат близо три месеца по Копието не я устройваше.

– Твърде бавно – изпусна се принцесата, стиснала юмрук.

– Ваше височество, това е единственият безопасен начин да стигнем до приятелски територии – възрази херцогът и я погледна объркано. Тя уж искаше да спечели баща си с разум и доводи, а сега се противопоставяше. – Приближим ли владенията на Алендриал, може да слезем и да продължим по суша, но това са пак поне шест хиляди километра по вода, преди да стигнем дружелюбно пристанище.

– Николас! – принцесата сякаш не ги слушаше. – Не можеш ли да ни измагьосаш проход дотам, нещо, каквото и да е? Нали те зоват Пътешественика?

Горянинът поклати глава и сведе виновно поглед.

– Не съм бил по тези земи от хилядолетия. Пейзажът сигурно се е изменил драстично, преместването на олтара във Висок Страж е доказателство за това. Ако ни преведа до място, което не познавам, като нищо мога да ни хвърля от километри височина или да ни удавя. – Неса го зяпаше невярващо. – Твърде е рисковано.

– Ран! – принцесата се обърна отчаяно към него, сграбчвайки умолително раменете му, а всички я гледаха неразбиращо. Защо внезапно се бе разбързала толкова?

– Съжалявам, Неса – промълви елфът. – Но магията си има своите правила и ограничения.

Жената се отдръпна като попарена, а шок и ужас бяха разкривили чертите ѝ, когато се извърна към баща си. Той също бе пребледнял като платно, но на лицето му имаше само решителност и категоричност.

– Не разполагаме с толкова време. Знаеш го! Трябва да рискуваме с магия!

– Избий си го от ума, момиче! – внезапно избухна кралят и Неса отстъпи шашнато, когато баща ѝ скочи на крака и удари юмруци в бюрото. – Достатъчно рискувам като изобщо се съгласявам на този абсурд! Предупредих те, ще го направиш, но ще го направиш по моите правила! Не си мисли, че не знам каква е цената на забавянето!

Дори невъзмутимият досега Николас изглеждаше потресен от този изблик. Всички наблюдаваха размяната на реплики, немеещи и неразбиращи какво е довело до него. Но Неса знаеше. И кралят знаеше. Толкова безрезултатни месеци можеха да убият крехката надежда, която растеше в кралица Рейна. Принцесата се тресеше от гняв, бледа като призрак, но Кхалдимир беше непреклонен. Ако сега му се възпротивеше, баща ѝ като нищо щеше да размисли и да забрани изобщо да тръгнат.

Спорът им беше прекратен от тихо почукване. В стаята се показа главата на кралски вестоносец, придружен от един от войниците на Селдара, който се извини и пошушна в ухото на капитана. Вестоносецът изглеждаше покъртително, измършавял до смърт и с почерняло от брадата лице. Целият трепереше, очевидно от умора, а в мръсните си ръце стискаше увити в кожа свитъци. Орван накара войника да изчака отвън и отдаде чест на краля си.

– Пристигнала е вест от Вечния Град, ваше величество. Този младеж – той посочи към момчето, което беше на път да припадне, – е потеглил от Авитерна само два дена след вас, с изрична заповед от нейно величество кралица Рейна да не спира, докато не достави писмото ѝ, само и единствено на вас.

Вестоносецът се поклони, като при това една не падна на колене. Самият Кхалдимир почувства ужасяваща слабост, която изпълни стомаха му с въздух, а дланите му се обляха в студена пот, докато капитан Селдара му поднасяше завитите пергаменти. Имаше само една причина Рейна да е изпратила толкова спешна вест с такива заповеди от Вечния Град. Зави му се свят и кралят седна преди да разтвори писмата. За негова изненада, едното носеше печата на Алендриал.

Неса, от своя страна, беше на ръба да повърне. Пое си дъх, едва когато баща ѝ поклати глава с облекчение, щом изчете майчината вест. Значи не се беше случило най-лошото. Още имаха време.

– Капитан Селдара, погрижете се този младеж да се нагости и да отпочине. Заслужил го е. Благодаря.

Орван отново отдаде чест и помогна на вестоносеца да се добере до вратата, където го предаде с кратки инструкции на изчакалия войник. Когато отново се обърна, кралят вече бе разчупил печата на Алендриал, а писмото стърчеше смачкано в стиснатия му до бяло юмрук. Каквото и да пишеше там, беше върнало яростта във вените на Кхалдимир Еленсар. Кралят трескаво бе започнал да премисля нещо, а всички очакваха следващата му реакция със затаен дъх.

– Ще се свържа със съвета на Алендриал – рязко рече той и стисна шепата си още малко, при което пергаментът изхрущя. – Ще се постарая елфите да ви окажат необходимата подкрепа, за да стигнете до вътрешността на кралството преди да са изтекли два месеца. Оттам ви остава още месец и половина път на североизток до Източен Изгрев, ако не греша? – това беше риторичен въпрос. Кралят познаваше идеално териториите на Алендриал и знаеше колко им остава до най-източната точка на познатия свят.

– С помощта на местните – и по-малко дори. – Майкъл не бе пътувал инкогнито през земите на Алендриал. Напротив, името и титлата му бяха осигурили скорост и безпрепятственост. – Познавам елфи, които могат да ни преведат през половината път за по-малко от две седмици. След това единствен проблем остава северът. Дотам така и не стигнах.

Кралят кимна отсечено. Самият той му беше забранил да поема на север. Ако херцогът беше успял да открие нещо, да рискува живота си отвъд Превала не си струваше. По-ценна беше информацията, която щеше да върне.

– Щом приключите делата си в Алендриал, веднага ще тръгнете към границата с кралството. Аз ще ви чакам там. – твърдостта в гласа му изненада не един или двама от присъстващите в кабинета, като най-озадачен беше лорд Еледар. – Ще преминете Превала с армия зад гърба си.

– Ваше величество.

Военачалникът се поклони, а наум вече бе започнал да пресмята колко време ще му е необходимо да мобилизира армията на Еленсар и да организира изхранването ѝ, и най-вече – на каква цена. Отвъд Превала ги очакваха люти условия и безмилостен терен. Човешка войска никога досега не бе прекрачвала непрекъснатата планинска верига, която ревностно пазеше тайните си. А тези тайни се бяха разкривали пред тях само веднъж. Във вида на свирепи и жестоки същества, жадни за кръв. Нищо не можеше да подготви мъжете и жените под командването на Еледар за ужасите, на които щяха да попаднат, но нямаха избор.

Гласът на краля го изкара от мислите му. Кхалдимир се беше надигнал и се готвеше да разпусне малкото им събрание.

– Искам до залез слънце да сте напуснали Висок Страж. От този момент нататък, времето е лукс, с който не разполагаме нито ние, нито вие. – Неса пристъпи към баща си, готова да му благодари, но нещо в каменното му изражение я спря. – Само едно последно нещо. Капитан Селдара, вие ще заминете с херцога си и ще се погрижите магьосникът да изгуби главата или поне свободата си при първия признак, че е замислил нещо долно спрямо дъщеря ми. Ран остава тук и ще се върне с мен в Авитерна.

Отведи ме на Седемнадесета Глава

Advertisements

Ти какво ще кажеш, читателю...

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s